Време е за песен на седмицата.  В края на работната седмицата е време за по-бавна песен с която да помахаме за чао на работната седмица

Галя

Хората,които са около мен казват че аз винаги имам план за всичко и съм подготвена за повечето ситуации. Ако основния ми план се провали, винаги имам още два,три резервни в джоба на дънките. Предполагам са прави, все пак за толкова години до мен ме познават доста добре. Е винаги има и изненади и успявам да подържам интереса, но в общи линии знаят какво представлявам. Да си призная  чак план не знам дали мога да го нарека, но когато трябва да заминавам на вила ако ще и за един ден да е наистина влача страшно много багаж. Защото не знам какво може да ми потрябва и се опитвам да бъда подготвена за всяка ситуация. Може би точно от там тръгва това твърдение че, съм малкото човече с големите планове. Не знам и аз. Предполагам че разполагам повече с идеи в главата си, които искам да осъществя и се опитвам да го направя. Пиша този път, за да кажа на моите съкровища, че днес нямам план…..
Че нямам си и на идея какво ще стане в следващите дни,месеци и векове от живота ми. Искам да им кажа, че няма да градя пясъчни кули в главата си и след това да остана разочарована, ако те се сринат от силен вятър. За първи път макар и със страх в сърцето ми съм готова да се оставя по течението и да спра да питам, ама истина ли е ? Ама какво,защо и как ?
Ще се оставя на живота да донапише тази приказка, както той прецени. Ако според него заслужавам щастие няма да се разсърдя. Но ако реши да подложи сърцето ми на поредния тест за издръжливост, ще си кажа само майната му, важното беше, че тогава ми беше хубаво и само това има значение. Но съкровища мои, време е да послушам сърцето си, и да го оставя да изпита това, което му беше отнето преди доста време. Знам че разума ми винаги се меси в нещата, но този път ще го заключа и ще изхвърля ключа през 12-я етаж.Надявам се този път да сте доволни, че аз нямам план …..

Така и не разбрах как може да има толкова красиви и неустоими корейци.  Повечето от приятелите ми казват „как можеш да гледаш тия жълтурковци“. Абе не знам как пък мога да не ги гледам.  Имат убйствени мъже.  И след всеки корейски филм изкрещявам „Мамо искам го, айде да ми купиш“. Имам не знам колко папки пълни със сексапилни корейци и просто ми иска да изям монитора докато ги гледам. Днешната звезда е Daniel Henney . Баща му е американец , майка корейка. Поклон пред майка му.  Той е неустоим ! Мъърррр ще го изям на закуска, обяд, следобедна закуска, вечеря и още толкова пъти ако ми попадне в чинията. Ето напъленете и  вие очички.

Поканата за тази блог игра идва от моя скъп приятел Манол

Искам да бъда откровена с вас, и за това ще ви кажа, че не съм сигурна какво бих направила.
Знам едно със сигурност. Не бих споделила на близките ми хора за това че ще ги оставя след няколко месеца завинаги. Бих го скрила от тях за да не им причиня болка и за да не им се налага да ме гледат безпомощна и слаба. Като за начало бих написала завещанието си, колкото и скромно да е то. За да съм сигурна че всеки от тях ще получи частица от мен, макар и материална. След това бих си взела почивка, някъде сред природата. В някоя малка хижа, с камина, ще прекарам част от времето си с любимия човек и бутилка хубаво червено вино,  ще му покажа любовта си към него. Ще го изненадвам постоянно с малки жестове и ще го накарам да му омръзне от мен, защото ще се задушава от прегръдката ми. След това мисля че бих се разделила със семейството си като им кажа че заминавам някъде. Ще прекарам известно време и с тях. Ще оргранизираме семейни вечери, където всички ще сме заедно  и ще се веселим. Относно приятелите ми, ще дигна най-жестокия купон  за който винаги сме мечтали  и когато всички се напият и заспят  ще им се порадвам за последно. Естествено че бих направила нещо полезно и добро и за света, като да даря част от имуществото си или нещо подобно. Грешно е да се мисли, че човек е благороден и щедър само когато знае че края е близо. Аз винаги се опитвам да правя добрини. За това и записах да уча медицина.Когато края наближава и усетя че започвам да гасна малко по-малко като свещ, ще замина за Вегас и там ще прекарам последните си дни, по клубовете и казината и ще бъда доволна, че съм се разделила с обичните ми хора по най-хубавия начин. Мисля че това бих направила. Да раздам любовта си до капчица на всички за мен скъпи хора, защото те го заслужават и не бих могла да им причиня онази болка  от това да ме гледат слаба и бепомощна. Извинявам се, ако този пост е малко черен и тъжен, но така го чувствам.

Сега трябва да предам играта на петима блогъри :
Късметлиите ще са :

1 Кошмарчето

2 mp5patriot

3 Snoopy

4 Вени

5 Ally

Много хора казват че както ти тръгне седмицата в понеделник, такава щяла да бъде цялата. Не съм сигурна дали е вярно, защото попринцип не обръщам внимание на това, какво говорят хората. Няма да излъжа ако кажа в момента, че придобих това си качество от един много добър приятел и дори не беше нарочно. Винаги ми е било интересно как когато, нещо му се оплаквам или е просто ден за мрънкане, той ме гледа толкова концентрирано, все едно попива всяка моя дума . Но колкото и да изглежда отстрани че той е завладян от поредното ми омрънкване и оплюване на всичко в живота, той всъщност въобще не ме слуша. Е не след дълго и аз самата започнах да усвоявам това качество и да го доразвивам. Да се похваля че съм в курса за напреднали. Но нека не се отклонявам прекалено, това което исках да ви споделя е че и днес като всеки понеделник (най-омразния ми ден) не ми се мърдаше от нас, защото както винаги нито се наспах, нито си починах през почивните дни. Не че са много. Кой нормален човек би си починал от всичката помия, която го е заляла през седмицата,  че за два мизерни дена ще смогне да направи всичко, за което е нямал време или което е искал. Докато си пиех кафето в 06:15Ам много се колебаех дали да отида за тази ми една, единствена лекция, е не че нямаме и друга след четири часова дупка, с висене от кафе на кафе, но за мое щастие професора с лекцията след огромната черна дупка, не съм го виждала от поне два месеца, и не защото аз не ходя на неговата лекция, а обратното. Та колебаех се дали да отида до другия край на София за лекция от порядъка на 1 астрономически час + пътуване в едната и другата страна около 1,45 мин. и накрая реших че няма смисъл да се тормозя да ходя. Е да де, обаче се появи и първата пречка. Майка ми, която щеше да си е вкъщи до някое време. И това нямаше да е голямо препяствие, ако не си бях изгърмяла патроните с отсъствия миналата седмица. Обиконвено като влезна в нейната стая и се развикам че аз със тия ненормалници няма да се разправям и че няма да ходя, получавам сърдене за времетраене от два часа и събуждане по телефона, което е най-любимия и номер, за сметка на мен. Или обратното, тряска вратата на моята стая и след това хиенски се усмихва. Но за съжаление днес, нямаше как да и кажа че е поредния ден в който на мен не ми се ходи или ми е все още лошо. За това въпреки всичко трябваше да излезна. Оправих се, облякох се, абе в общи линии се стегнах за даскало, само че обърках пътя, защото аз често се обърквам и се губя из дебрите на голямата София. Понякога нарочно, друг път наистина без да искам. Няма да уточнявам днес как се загубих. Озовах се в един парк в съседния квартал, който ми е много познат, минах по една пътека, седнах на една пейка и просто слушах музика и зяпах. То не че имаше голямо разнообразие от атракции, ама имаше какво да се зяпа.Както винаги в главата ми беше пълно с бръмбари и те започнаха силно да си комуникират. Не си спомням за какво точно, а и е трудно да слушаш няколко разговора наведнъж.Опитвала съм много пъти, но някак все не се получава. По едно време, всички бръмбари замлъкнаха и само един от тях, каза с тънко пискливо гласче :
- Понеделник е, парк, пейка, пясък, не отново.
Позамислих се над това, което чух и тогава ме удари като тухла онзи така далечен спомен. Понеделник сутрин, пролет, парк, пейка, пясък, сърца в пясъка, снимка,и усмивка зад ушите. Само че този път нямаше сърца в пясъка, нямаше го онова настроение, нямаше я тази емоция. Странното беше че не се натъжих, а напротив усмихнах се, погледнах часовника и поех по пътя, казвайки си : Ахх този понеделник !

Някои от вас знаят, други не че харесвам да гледам сериали. В последно време предимно гледам корейски сериали. И смея да твърдя че имат страхотни песни. Няма сериал, които да съм изгледала и да не притежавам музиката към него. Обикновено повечето песни не ме запленяват толкова, когато ги слушам без компанията на сцените от филма, но има и такива които ме карат да попадна в друг свят. Мога да ги слушам по цяла седмица, без почивка и дори да науча текста им. За това реших всеки петък да пускам по една песен, или по-точно песента запленила ме през седмицата.  Тази седмица честта се пада на песента от серила That Fool и песента се казва „Geubaboh – Park Jung Hyun“ .  Ето линк към песента, придружена с видео от филма Песничката .

За тези от вас, които искат да се запознаят с текста :

Useo bwa yo
Just smile,

a pa do nan useo yo
Even if it hurts, I just smile and let it go

Gwaenhi nun muli ddo heul leo nae li myeon
Even when tears fall again,

Haeng bokhan nun muli la go mid go
just treat them as tears of happiness

Verse
Nun gama yo
With my eyes closed

Geu dae eol gul geu lyeo bwa yo
I see your face

Da shi ma eumeul yeo myeo yo
I open my heart again

Geu dae e ge ga neun gili neo mu heom hae seo
Although walking towards you is a dangerous road

Geoleum geoleum ga shi baghin bali a pa do
Along the way, brambles cut my feet and this hurts

Eo je bo da han geoleum ga gga u ni ga
Because I’m nearer to you compared to yesterday

Geu lae yo gwaen chanha yo
So it doesn’t matter

Chorus
I believe I believe
I believe I believe Na ui sa lang geu dae
I believe I believe you’re my love

A peun ga seum eo lu man jyeo ju neun han sa lam
A person who heals my wounds

I believe I believe
I believe I believe Na ui sum gyeol geu dae
I believe I believe you’re my breath

Mideo yo o jig na maneul ggyo ana jul geu dae
I believe you who have only me in your embrace

Verse’
Da haeng hi
What a relief

I mo deun geon ji na ga yo
that soon all will have passed

Yeo gi but jabeu lyeo hae do
Even though I want to hold on to this,

Han gose meo mu neun ba lameun eobd janha yo
there’s no wind that will stay in one place

Gin bi ggeute ddeul mu ji gae leul a ni gga
Because it’s not a rainbow after rain

Eo je bo da han geoleum deo ga gga u ni gga
Because I’m one step closer compared to yesterday

Geu lae yo gwaen chanha yo
So it doesn’t matter

Chorus
I believe I believe
I believe I believe Na ui sa lang geu dae
I believe I believe you’re my love

A peun ga seum eo lu man jyeo ju neun han sa lam
A person who heals my wounds
I believe I believe
I believe I believe Na ui sum gyeol geu dae
I believe I believe you are my breath

Mideo yo o jig na maneul ggyeo ana jul geu dae

Bridge
Ba la go ba la bo da ga a pa wa do
Ha lu do ha na do hu hoe eobd jyo
Geu dae ga jun geon mo du go ma u ni gga
O hi lyeo dal kom ha ni gga
Nun mul gga ji do

Chorus
I believe I believe
I believe I believe Na ui jeon bu geu dae
I believe I believe you’re my everything

Nae ga sum swi neun i yu ga leu chyeo jun sa lam
You’re the person who tells me the reason to keep breathing
you relieve you relieve
You relieve you relieve Na ui gipeun sang cheo
You relieve you relieve my deep scars

Geu dae mani nad ge ha ni gga
Only you can heal

I believe I believe
I believe I believe Na ui sa lang geu dae
I believe I believe you’re my love

Ma eum a pa do nal wi hae useo jun sa lam
Even if you heart aches, you will still smile for me
I believe I believe

I believe I believe Na ui sum gyeol geu dae
I believe I believe you’re my breath

Mideo yo ma ji mag sa lang ba lo yeo gi keu dae
I believe my last love is you

П. С. Текста е готов за караоке

От както гледах клипчето с кученцето от с. Дряново всеки път когато затворя очи, дори и за малко,  виждам тази животинка и жалкия живот, който трябва да живее в момента. Да си призная ако някой беше направил нещо подобно на мой домашен любимец, бих го издирила и бих накарала този човек или по-скоро болен мозък да изпита болката върху себе си. Сигурна съм, че хуманитарния ми профил, с който се занимавам в момента би изчезнал на момента и всяко състрадание и съжаление ще бъдат заменени от ярост и гняв в гърдите ми. Не искам да бъда груба или вулгарна по какъвто и да е начин, но с ръка на сърцето мога да кажа, че бих отрязала всичките му крайници без да ми мигне дори окото, да не говорим че бих се радвала да слушам виковете му, докато го правя. Не мога да разбера едно, как може нещо подобно да бъде оставено безнаказано и едва ли не толерирано от масата хора.  Животните заслужават качествен живот , толкова колкото и хората. Това че стават все повече и повече по улиците не е тяхна вина. За това са виновни всички онези изпълнителни органи, които не си вършат работата, както трябва а само „гълтат“ пари от държавата и гражданите в нея за лични облаги. За това са виновни, онези собственици, които изхвърлят безпричинно домашните си любимци на улицата. Това не е решение на проблема, това е в основата на неговото задълбочаване. Аз съм отгледана от малка в компанията на животни. Откакто се помня имам животинка вкъщи и когато видя, някое кученце или котенце да се скита безпризорна ми става по-жал, отколкото като видя мангалче да рови по кофите. Защото за разлика от хората, животните не могат сами да се борят в живота и да изпълзят от мизерията. Те имат нужда от нас, и ние трябва да направим нещо за тях. С този ми пост не мисля че ще постигна нещо в глобален аспект, но искам да изразя личното си мнение, като част от гражданите в държавата ни. Огорчена съм и страшно ядосана заради всички практики в наши дни, с които се цели да се наранят животните или в най-лошия случай да бъдат убити. Днес ще посегнеш на улично куче, утре ще посегнеш на човек.  Агресията и съдизма се пораждат точно така. Ако не направим нещо в скоро време , ще има не само повече избити животни по улиците, но и повече убийства. А ако не ние, хората  не се надигнем и не вземем съдбата на тези крехки и беззащитни същества, не знам кой трябва да го направи. Моето лично мнение е че за този „човек“ – ако мога да го нарека така, затвора би бил най-лекото наказание.  Моля всеки , който следи блога ми или обича животните , колкото и аз да се подпише в петицията. И се надявам че заедно ще постигнем по-добро бъдеще за нас и за животните в страната ни. Линк 1 Линк към петицията : Петиция

Приятелите ми от arogantni.com отново ме изненадаха приятно. Получих покана за конкурс оргранизиран от тях.  Събитието е свързано с гост-автор, които ще стане част от техния страхотен екип. Реших да се отзова на така учтивата покана и аз да дам своя принос за развитието на конкурса. Нека ви представя моята статия с която ще участвам. Не задължавам никой да гласува за мен. Но ако някои хареса публикацията ми  и иска да ме подкрепи, по-късно ще дам точен линк към темата ми и ще можете да изкажете своя коментар както в моя блог , така и в сайта на арогантни.  Надявам се да се забавлявате така , както и аз

Избирателно невидима ?!

На всеки му се е случвало да иска поне за ден да бъде невидим. Дали за да провери хората около него какво мислят за личността му. Дали за да се промъкне в нечии апартамент и да наблюдава обекта на сексуалното си привличане. Или просто за да не се занимава с никой. Толкова е хубаво да имаш шапка невидимка, която да работи само и единствено за теб. Но понякога се случват и непредвидени неща. Нека ви дам пример от личния ми опит. Един хубав,слънчев ден излезнах с приятелки да пием кафе на открито. Да се полюбуваме на слънцето и чистия въздух в София.
Ден като ден.Абсолютно нормален и страшно спокоен. За разлика от другите ми шантави дни. Тамън бях решила че ще се насладя на слънчевото време, без разните там филми, в които винаги се оказвам  главна героиня или играя  второстепенна роля.
Нека се похваля че, моите филми ще бият турските сериали и ще взривят рейтингите на всички телевизии.Но да не  се отклонявам.
Поразходихме се из близкия парк, понадишахме се със Софийски въздух, досущ хелии. И развеселени с изтънени, смешни гласове решихме в кое кафе да подпираме мебелите. Жалко че нямаше кой да ни снима тогава, бяхме се разложили на слънчевата светлина като мекотели. И все пак можеха да направят страхотна реклама за удобството на пластмасовите столове, или колко и какви пози можеш да заемеш върху тях. Всичко беше прекрасно. Като изключим досадните птички, пеещи някъде на близо. Когато живееш дълго време в София си свикнал повече със шума от колите, и дори в тиха лятна нощ, когато няма движение по улиците, не можеш да заспиш. На съседната маса имаше наши познати. Силно казано познати -кифлите , оппп грешка нека въведа новия термин „гевреци“ от съседните блокове. Както и да е, успяхме да им набием един дълбок игнор и се концентрирахме върху нашите блестящи животи. Не след дълго покрай масата на онези изестни млади дами, се появи група  хищтници от мъжки пол. Е тогава стана интересно. Стола ми се оказа облегалка и то страшно удобна. ТО не беше подпиране, придържане, побутване и какво ли още не. Явно на човечеца му беше много удобно. Можеше и да си поседне все пак, а не да виси двайсет минути прав. Горкичкия, сигурно го заболяха крачетата. О горките те. Дай мама да ги цунка. След още две намествания се чу тежък глас над мен.

- Ааа, ама това ти ли си ?
- Аз чак сега те видях.
- Ама какво правиш, що не се обаждаш ?!

- Лол, възкликнах аз.
- Явно пак съм забравила да махна шапката си невидимка!
- И аз се радвам да те видя.

Ето така  става, когато излезнете от вкъщи и не проверите дали сте изключили печката. Може и да се приберете вкъщи и да не намерите нищо освен изгорели отломки от вашите неща.
Все пак белята беше по-малка. Просто бях невидима отново, и то само за определени хора.
Не ми се случва за първи и не вярвам че ще е и за последен път. Просто искам да ви дам съвет. Ако и вие имате шапка, наметало или ако ще чорап-невидимка, не е нужно да се облечете предизвикателно или въобще да не се обличате за да ви забелажат, просто преди излизане проверете дали не сте невидими вследствие на магическия ви предмет.

Пожелавам ви успех

Случвало ли ви се е да искате нещо страшно много и всичко да е против вас. На мен доста често, защото каквото и да си харесам, или няма моя номер или въобще няма такъв размер. Да оставим на страна факта че съм кинта и петдесет и че нося 34-35 номер обувки.Нека ви споделя,че в този случай нищо не можа да ме спре да си взема харесаните от мен обувчици. Нито приятелката ми, която намекна няколко пъти съвсем случайно че ще се изпотроша някъде, нито майка ми,на която и обяснявах по телефона, точно кои обувки да ми купи. И така историята има и предистория. Вчера от разходка в парка стана разходка по магазините. И в един магазин, на един рафт, те стояха там, толкова самотни. Все едно ме молеха да ги прибера вкъщи и да се грижа за тях. Повечето момичета ме разбират за какво говоря. И аз естествено се поддадох на изкушението. Протегнах ръце към тях и усетих че си принадлежим. Но както винаги се оказа че 35 номер няма и въобще няма. През целия път на връщане мислех за тях и как прилягат на крачетата ми, дори и с малко по-големи. Толкова много исках да ги прибера вкъщи и да ги извеждам на разходка по цял ден, че чак ми стана гадно.Да не споменавам факта, че цяла нощ ги сънувах. Днес по желание на съдбата,говорех с майка ми по телефона, когато тя спомена че е в същия този магазин, където бяха моите любимки.Известно време спорихме с нея,за това че все пак няма моя номер, но тя се нави да ми ги вземе. И така, когато се прибрах те ме чакаха в моята стая. И като всяко момиче и аз обичам обувките….

Снимките не са от най-добрите, и не могат да уловят магията им, но все пак искам да ви ги покажа.