Рен крачеше с черните си дрехи в задушните и пусти улици. Очите му не бяха свикнали още със силните лъчи на слънцето и единственото което можеше да направи е да подложи дланта си на веждите. Сянката на тази примитивна козирка пускаше сянка върху цялото му лице. Единствено лъщеше дългия му нос, който излизаше от обхвата на сянката.

Рен си отключи, метна ключовете на дивана и се хвърли върху леглото. Лежа около минута, изправи се и с „офф“-кане се запъти лъм банята.

След 20 минутно къпане, той изглеждаше още по-разочарован. Може би защото душът не му е донесъл, свежестта и облекчението от преживяното. Той гледаше към китарата си, и с нетърпение чакаше да отмине яростта и гнева му, и да останат само спомените и хубавите чувства. Тогава, той отново щеше да озвучава целия квартал с импровизираните си и ужастни сола. Отново щеше да кънти  в главата му най-тънката струна… всеки тон изтрелян от тази струна влизаше като куршум в сърцето му. Тази струна беше специална за него, заради спомените които е запечатала Нана на нея.

-Как може хората да наричат тази струна „МИ“ … трябваше да я нарекат „СИ“. хах х -х -х  (Рен започва да се подхилква)

Усмивка и леко похилкване се появиха на лицето на Рен… но точно за 5 секунди , лицевите мускули отговарящи за усмивката отново се отпуснаха.

Той качи перцето си на горната струна и я удари 2 пъти. В тишината отекна гръмко „си“"си“. (2рата по дебелина струна е „си“)

Рен набързо извади сака и го напълни с дрехи. Единствения начин да не мисли за случилото се ,беше да върши работа. Главата му беше пълна със мисли и спомени, и предположения.

Рен седна пред лаптопа. Погледна скайпа.

-чат-човек Х – Хей ники какво става.

-чат-Рен- Нищо не става.

-чат-човек Х – В понеделика след изпита ще ходиме на дискотека. Ще бъде много известен ДиЖей а пък и изпита взет невзет ще трябва да бъде полят.

-чат-Рен- Не ми се идва

- Братле отново ли няма да дойдеш… за какво го правиш… само да не казваш после че сме те изолирали. Вече няма да те се хабя да те викам. Ти си най-затворения човек които познавам. И не само това… ти си най скучния , и сив човек… от месеци не си се усмихвал.

- Остави ме на мира. когато ми се доходи на диско ще дойда…

-ок

- и още нещо

- кажи ?

- от днеска живота ми ще бъде още по-еднообразен, сив , и скучен.

- се 1

- дано да е се 1… съмнявам се…

Мисълта че вече няма да види Нана го преследваше. Сълза с стече от очите му… със мъка на сърце. Той блокира всички абонати в листата си. Отвори notepad-a и въведепроизволен набор от букви и числа. Целта му беше да не ги запомни. Отвори  прозореца на скайп за смяна на паролата… натисна ctr+V и натисна „потвърждаване“…

Той чатеше с последните приятели които не беше блокирал, като за последно, преди да натисне бутона за отписване.

=====================

20.06

—————————————–

Началник гарата вдигна палката си нагоре… Зелената страна на палката беше насочена към локомотива. Машинистите прибраха стърчащите си глави и затвориха прозорците. Локомотива изръжа и започна да влачи тежащите тонове вагони, които превозваха хиляди пътници наведнъж. Когато последния вагон се отправи към гърловината на гарата, началника се обърна и се запъти към кабинета си. На перваза на подлеза той забеляза листче затиснато с чаша кафе.

-Ехх младежа хубаво седеше тука, ама защо не си изхвърли боклуците.

Той видя че листчето всъщност е започнато писмо ,което не е довършено. Стареца затечете писмото, макар и повечето от него да е размазано от сълзи. Личи си че младежа е влюбен в някоя… тогава защо плачеше през цялото  време.

Смачка листчето и го изхвърли в кофата, макар че беше сигурен, че мястото на това листче би трябвало да бъде в ръцете на някоя красива жена.

================

Надявам се да не ме разбереш по-грешно. Искам да ти кажа, че много ме е яд, че неможах да се задържа в сърцето ти, и че допуснах да ходиш по други мъже и сега да понасяш срама. Няма да ти създавам повече ядове, и да всявам разруха в живота. Ти незаслужаваш това. Ти трябва да бъдеш щастлива. И съм сигурен, че ще постигнеш щастие някой ден, вярвай ми. Много се надявах да съм аз, но единственото което ти  дадох е пепел.

Нека завърша с нещо хубаво това писмо. Радвам се, че успях да докажа, че те обичам… радвам се, че поне останах за теб един добър човек.

Нана обичам те и адски много, съжалявам за проблемите които ти създадох. Ще ми липсваш толкова много, че едва ли си го простя,че те загубих. Още секундите след като ме изпрати, започна да ми липсваш. Обещавам в следващия живот, пак да се запознаем и пак да изживееме тези мигове които изживяхме, но този път без да те наранявам, а ти просто да няма какво да криеш. Ще живеем в къща с двор, мотор в гаража, мед в мазето, кашончета с шоколад на тавана, и море от рози в леглото където ще се любим по цял ден.

Ако ти трябва помощ за нещо, аз винаги ще ти подам ръка, защото оценявам това което направи за мен. Ще те чакам на най-южния бряг на голямата европейска река, но те предопреждавам, че там ще срещнеш само мъка, сълзи, нежастие. Няма да мога да те разсмивам.

Днеска дочух глас в главата който ми каза, да се попека на балкона. Сега този глас ми казва, че е време да поема дълг и труден път и да оставя хората да живеят живота си.

Сбогом

-

=====================

Найстина ми липсваш, не е лъжа. Част от мен толкова много те обича, че не може да си представи, какво е да бъдеш далеч от мен.За сметка на това, има много неща от които ме боли. Никога не съм казвала че не си достатъчно добър, или че трябва да станеш по-добър. Дори и да го кажа това ще бъде лъжа. Ти си страхотен човек, и дори и когато съм ти била бясна или страшно сърдита за нещо, никога не съм казвала че си лош човек на който и да било. Друго, което искам да споделя с теб е знам че съм злопаметна и помня повече лошото, но това не значи че не помня и хубавите ни спомени. Напротив, доста често се сещам за всички прекрасни мигове с теб. Иска ми се да изживея още толкова, и да бъда щастлива както в началото. Но вече не мога,не защото нямам чувства към теб, а защо веднъж една връзка пречупена, винаги остава такава. Бях прочела на скоро някъде че е наивно да лепиш счупеното, и че белезите винаги оставят. Така е, болката е много повече от всичко друго в мен. Измъчвам се, боли ме,чувствам се самотна, липсваш ми и искам да бъдеш близо до мен. Но просто не мога да го направя. Не си виновен ти, просто не мога да живея, не мога да си позволя да живея така. И да сме заедно, пак ще бъдем разделени докато не завършиш. Най-малкото Токои ни дели, и ще е така, докато не се изучиш. Колкото и да те обичам и да ме боли, не мога просто просто, така да се гушна в прегръдката ти и да се почувствам така както беше преди. Болката си остава в мен, независимо от всички. Исках да ти кажа тези неща и още толкова. Искам да знаеш че не ме е страх да се видя с теб, страх ме е от това че ме заболи още повече, когато се видим. Знам че няма да се сдържа и ще искам, да те гушкам и целувам…. А няма да е редно. И двамата само се нараняваме от това. Защото аз не съм готова да се върна при теб. Найстина не съм.

Ти нямаш вина, или поне е минимална. Снощи казах че ако знаех че нещата ще стоят така, нямаше да се захващам. Знам че звучи грубо, но е истина. Защото може би ако не те бях срещнала, нямаше да те обичам така. Нямаше да ми е толкова трудно да те преживея, и да си поемам дъх, едва когато трябва. Ти ме остави толкова щастлива и наранена. Радвам че се познавам, че си толкова страхотен човек. Но не се радвам че от всичко това, боли адски много. Защото сега ми липсваш страшно много. Защото разбрах че любовта може да боли, дори повече от колкото съм си представяла. Знам че и ти имаш чувства към мен, и знам че сега би попитал, тогава защо не пробваме отново. Ще повторя думите си, защото любовта не е всичко на този свят. Понякога боли повече дори когато си с човека, когото обичаш. И в случая е така. Дори и да знам че си само мой, а си далеч от мен, как ще се чувствам отново жива. Как да чакам да си дойдеш, като сърцето ми се къса. Как да вярвам че би ме обичал, като в друг град. Винаги съм мразила любовта, защото е непредсказуема и никога не знаеш, какви чувства можеш да тайш към някого, или кога ще се влюбиш в друг човек. Боли ме да те гледам, колко си наранен, но повече ме боли от това че не мога да позволя на себе си, да се измъчваме взаимно.  Не мога да издържа на болката да си далеч от мен. Понякога найстина те мразя че трябваше да заминеш, и не искам да те виждам, защото ме нарани адски много, но същевременно ми липсваш страшно много. Ето искаше да знаеш за чувствата ми. Казах ти ги.  Може би след години, когато си дойдеш , ако ще си идваш, болката може би ще е утихнала, ще съм забравила къде съм я прибрала и нещата ще са по-различно. Но сега просто не мога да бъда и да чакам още тро години, за да бъда с теб, така както аз искам. Знам също, че понякога идвам толкова ненадейно в живота ти, както си и тръгнах. Знам. Слабостта ми е по-силна понякога. И знам че от това боли също толкова. За това взех решение, найстина да преустановим връзка.И този път найстина ще го направя. Това е последното нещо, което ще ти напиша,

Найстина те обичах и все още те обичам, но предпочитам, да спрем да се нараняваме взаймно, с тези полу-мечти, че всичко ще се оправи просто така. Няма да стане так, и за това аз ще взема отново трудното решение, да не се виждаме, чуваме или пишеме повече. Винаги ще останеш част от сърецето ми, и мен самата. Благодаря ти за всичко, и найстина бях щастлива с теб. Пожелавам ти всичко най-хубаво и дано Токио си заслужава всичката болка и мъка, която причини и на двама ни.Пожелавам ти да се развиеш професионално, както желаеш, и някой ден, ако все още съм човека когото искаш в живота си ,и ако ти за мен си същия. Тогава може би не само ще мечтаем за съвместен живот, а може дори да го осъществим.

Обичам те. Исках да знаеш всичко това.

Ще се видим след 3 години може би Късмет в живота.

Край

—————————