Забележка; Свързано с тяхната годишнина….

Нана гледаше в монитора.Но какво гледаше и тя самата не знаеше. Дали снимката им с Рен, която седеше на десктопа.Дали безбройните страници,с теми от лекциите, или просто погледа и беше празен.Музиката дънеше в слушалките и, но някак си не достигаше до нея. Тя беше в нейния си свят. В онзи вълшебен, приказен свят с нейния принц.Поглеждаше от време на време часовника и броеше минутите до 12:00Ам. С носталгия и мъка, радвайки се и плачейки едновременно.Опитваше се да събере мислите си, да контролира всички чувства напиращи в нея, но не успяваше. Беше разстроена от факта че е сама.Че в този момент,в който тя има най-голяма нужда от него, беше изоставена на произвола на съдбата.Като есенно дърво обрулено от силния вятър, листата от нея понесени от вихъра падаха надолу и все по-надолу към земята, която ги привличаше със своята вечна сила. А тези листа обагрени във пурпурни цветове,бяха нейните неосъществени мечти и фантазии… Всичко което искаше да правят с Рен когато са заедно. Но сега и да искаше нямаше как да го направи. Та той беше на другия край на света. Съвсем сам и безстрашен както винаги в нейните очи.Възхищаваше му се за това че пое по пътя си, там където няма нищо друго освен вярата в обичните му хора. Там където сам той не знаеше какво ще се случи.Където не познаваше никой освен себе си,но въпреки това се държеше и не спираше да вярва че ще дойдат други времена. По-хубави и светли за тях двамата. Нана до толкова беше потънала в мрака на своята душа, опитвайки се да повдигне духа си чрез надеждата на една влюбена жена, че съвсем забрави за света около нея.Е все пак този истински и до болка реален свят не пропусна да и напомни къде се намира тя.Докато тя седеше и мечтаеше за срещата и с Рен,се чу силен трясък около нея. Нана извърна главата си и видя  телефона с и на земята.Той се беше разпаднал на съставните си части и тя отиде да го събере и прибере. Неволно след това погледна към бутилката с джина.

Нямаше намерение да пие този ден или поне не точно сега.Но без да се усети вече беше в кухнята и грабнала бутилката с малката си ръчичка наливаше в чашата смело. Не се задоволи с малко, ами напротив напълни чашата до половина. След това смеси съдържанието на чашата с малко сок. По-скоро за цвят отколкото за вкус. Отново седна пред монитора. Влезна във папката с тяхните снимки и докато разглеждаше всички тези красиви спомени,запаметени надигаше чашата.След няколко секунди се отрони първата сълза.Последвана от още една и още една, те прераснаха в тих плач.Сломена от самотата, която изпитваше без него, от разстоянието и състоянието и, тя не можеше да спре. Искаше се и се света да пропадне под краката и. Да бъде далеч от всичко, да забрави за всичко и най-вече за нестихващата болка в сърцето. След известно време успя да събере сили в себе си и да спре този кошмар.Реши че трябва да бъде силна и и щастлива поне от факта че са все още заедно. Защото можеше този ден да бъде още по-мрачен и кошмарен за нея.Можеше да бъдат разделени не от разстояние ами от нежелание да се преборят със перипетите, които съдбата им постави. Тогава тя се развесели и започна отново да мечтае за срещата и с Рен. За това как, когато се видят ще празнуват тази месечина макар и не на самата дата. Осъзна че не е толкова важно дали сега е при нея а това че той е неин. За това че и принадлежи и има цялата му любов само за нея. Тя го обичаше, той я обичаше нима едни километри седящи между тях, можеха да ги разделят. Не !!! Те нямаха такава власт над тяхната любов.